Четиво за 4 минути

Skype

X: а кой още иска да емигрира? Y: едни приятели от Пловдив X: май е епидемия, да Y: след тях остава точно един човек, освен майка ми, заради когото Пловдив все още има нещо общо с мен… X: знам, че не се виждаме всеки ден, нито всяка седмица или нещо подобно с приятелите… с някои дори се виждаме веднъж на 3 месеца, но някак друго е… като да знаеш, че някой е в съседната стая и ако решиш, отиваш и го гушваш… същото с хората, които оставяш… да, ей го къде е, има лоукост полети, и без това повече си чатите… но… не е същото Y: не е… и в skype не е… просто сякаш и дистанцията се наслагва виртуално… ето сега знам, че все ще те видя тези дни и ще ти кажа какво ме мъчи… и разговора в Skype е друг – по-близък… X: разправят, че хората наваксват със скайпа Y: просто… може аз да съм крив… ама като знам, че някой е далече и какво да го занимавам с неща, които са далече и от него… X: имаше някъде нещо написано от Мария Донева… ето го – http://mdoneva.wordpress.com/2011/09/02/pishimi/ Y: да, точно това имам предвид… X: много вярно, а? Y: напълно вярно X: а както би казал моят гуру… приятел ти е този, който ти е ежедневието… знае какво ти е, през какво минаваш, какви проблеми имаш в работата… можете да не се чувате всеки ден, всеки час, но е достатъчно да има актуална информация за теб, а за това е нужно да поддържате контакти сравнително често… онези, с които се чувате веднъж на 6 месеца, 1 година… няма как да са ти приятели… защото така сте се отдалечили, че можете да си говорите само за общи неща, най-често за минали общи неща… неговото е по-крайно, но също доста вярно Y: именно… вярно е… X: имам един много близък приятел в Германия… от 8 години е там… с жена, с дете… всеки ден е в скайпа… не си говорим всеки ден, а когато говорим – питаме си общи работи… „детето се роди“… „честито, да ви е живо и здраво и да ви радва“… после „как е детето, как е жената“… „то реве, жената – също“… и с това сякаш се изчерпва… а като си дойде тук, можем да прекараме и 5 часа в приказки, без въобще да се сетим ни за жената, ни за детето… същото като с човека в съседната стая… явно нетът няма да измести живата комуникация, и слава богу Y: мда 🙂 skype, fb, etc. стават за паралелна такава, не стават за заместител… X: да, ама представяш ли си преди тези неща хората колко още по-далеч са били… един от друг… всъщност… дали… не знам и аз вече Y: не знам… аз имах едно гадже… от преди електронната поща… пишехме си хартиени писма… скоро го разказвах на някой – да не беше на тебе?… X: май на блога 😀 Y: онова беше кратка версия 🙂 X: но помня, че ме впечатли с писмото в няколко плика Y: то не само беше в няколко плика 🙂 X: иначе не си разправял по-подробната версия на мен Y: понеже все пак писмата пътуваха два-три дни… (а това е много време!!) те се разминаваха с поне по едно… понеже някой не издържаше да чака и пишеше следващо… преди да се е върнал отговор на предното… и така се циклеха няколко по трасето, на серии в по 2-3 плика… най-голямото май беше в 5 🙂 X: лелее… добре де, телефоните толкова ли бяха скъпи тогава? Y: ами не, но… различно е 🙂 X: аз помня с първото гадже бяхме на телефонна любов… нищо, че бяхме в един град и се виждахме почти всеки ден… но аз висях на един булфон доста често Y: телефонът е като скайп – как си… ами добре… какво правиш… ами нищо особено… X: да бе, мога да ти кажа, че харчех по една карта 200 мин на седмица уж да разходя кучето и откарвах по 30 мин на разходка… щото нали, мама да не разбере…. Y: писмото е време… нали се сещаш, че 3-4 листа спокойно се побират в един плик… за да стигнеш до 4 – това са да кажем 12 листа или 24 страници (от двете страни)… това е много време писане… и усещането е като че си с някого… примерно половин ден… половин ден си с човека, когото обичаш… и имаш време да кажеш много повече… да напоиш междуредията със себе си… да почувстваш ароматa на парфюмa отсреща дори… X: но 24 страници… как не ви е мързяло 😀 Y: с телефона сдъвкваш всичко в няколко минути… а… мързел е последното, което би ме сполетяло тогава 🙂 сега компресираме дори телефонните разговори в няколко SMS-а и се чудим защо се усещаме празни…