Четиво за 2 минути

Dreaming Blue

                      На себе си

Луната пак се е облещила. Напълно бляскава, но не напълно истинска. А с хладнотата си едва приклещила е поредната отиваща си приказка.

Мечтите ни се раждат за да страдат, изстрадани не са ни интересни – като неуловимо диво стадо би трябвало да са… не прекалено лесни…

Но вглеждайки се пак, отново в себе си, през жълтото на халбата със бира, в терзанията си не откриваш примеси, надрусващи те да живееш и умираш.

И думите ни някак си се претворяват в бреме, в прегръдка вяла от трамвайното безвремие. Уви, с мечтите се разделяме без време, дори в докрай неизмечтаното съвремие.

И бирата не стига да отмие нищо, а виното е с вкус на минало. И не върви да си останеш същия, а няма го, което си е тръгнало.

И търсиш сламки, взираш се в очите, оставил спомените си във няк’во блато… Видя ли се… в бадемовия поглед на момичето с коси от разпиляно злато?

И няма как мечтите да са други, дори актьорите в пиесата са същите. И ти си ти, и те не могат да са други, ако унинието толкова присъщо ни е…

И докато момиче след момиче отиват си с коси от мед или от злато и времето, и виното, че и мечтите са все със вкус на пропиляно лято.

25 август 2007 София